Прочети този ЗОВ

Пиша тези редове с надеждата да подредя по-добре мислите и цялостните си впечатления от романа ЗОВ на Росен Карамфилов. Но едва ли, читателю, ще успея толкова добре да ти предам въздействието от книгата и да артикулирам чрез точните думи какво е отношението ми към нея.

Към нея – между другото, е още една стойностна книга от същия автор, която си струва да бъде прочетена. Стихосбирката излезе точно 11 месеца преди романа ЗОВ.

Правя важно уточнение: това няма да е рецензия на книгата. Нито пък ще се преструвам на критик. Не познавам достатъчно световни автори, за да правя някакви обосновани сравнения, и едва ли ще посмея да оценявам романа като литературна творба. Ще говоря само и единствено от гледната точка на човек с практично мислене и добър усет към естетичното.

Сюжетът

Романът ЗОВ в най-общи линии разказва за приятелството на автора с покойния художник Борис Валентинов, а историята те хвърля в дълбокото още от първата глава.

Предполагах, че най-напред Росен ще започне със запознанството между двама им, ще разкаже как се е развило тяхното приятелство във времето, докато стигне до... така де, най-тежкия момент с раздялата. Леле, какви банални очаквания!

Вместо това беше точно обратното – Росен започва историята от самото дъно и постепенно, пласт по пласт разкрива какво се е случило. До последно държи интереса на читателя, което е доста добро решение.

Форматът

Оформлението на книжното тяло не е най-важното, но си струва да бъде отбелязано. Това е книга тип „Малкият принц“ – неголям формат, който би се побрал в дланта ти. Чете се на един дъх, но остава за дълго в съзнанието ти. Малка по размери книжка, а пропита от дълбок смисъл. Впрочем, темата за приятелството е друг интересен паралел между двете книги.

Ако погледнем отвътре, съдържанието също е „форматирано“ по необичаен начин. Досега не знаех за съществуването на подобен стил в писането. Нещо като стихове, под формата на проза... или пък обратното? При всички случаи, Росен Карамфилов кара четящия да остане заинтригуван до края.

Цялостното преживяване от четенето на романа е страшно сюрреалистично. Чувстваш, че сякаш си се напил, дрогирал, изпаднал в друго измерение... Като че ли си в някакъв транс. Не можеш да останеш безразличен към прочетеното. Шантава, дива, сурова книга...

Интересен факт е, че романът има нулева редакторска намеса. Може да се каже, че на моменти дори си проличава, че наистина не е претърпявал промени. Сякаш черпиш директно от душата на Росен. И това е добре! Защото иначе ще се развали магията на запечатания в думи момент. Щом така го е почувствал авторът, нека така да си остане.

Музиката

Втори интересен факт: романът ЗОВ е създаден изцяло под звуците на The Cure – това е била любимата банда на художника Борис Валентинов. През целия процес на писане, авторът е слушал тяхната музика, следвайки вдъхновението.

Впоследствие даже му хрумва идеята всяка от главите да носи името на популярна песен на The Cure. Резултатът? Всички заглавия пасват перфектно като парчета от пъзел.

Самият Росен Карамфилов дори препоръчва книгата да се чете на фона на The Cure. Подложих се доброволно на този „експеримент“ – преди да започна да чета, слагах слушалките и си пусках песента, чието заглавие носи съответната глава.

Това донякъде подсили споменатото по-рано усещане за сюрреализъм. На няколко пъти се хващах как спирам да чета, защото се заслушвам в мелодията. Така че освен „опияняващо“ въздействие, музиката играеше и ролята на саундтрак, което още повече помага да се потопиш в атмосферата.

Метафизичното

Но има нещо друго, нещо повече – отвъд самата книга. Приятелството между Росен и Борис е било толкова силно... Пардон! Приятелството между Росен и Борис е било толкова силно, че ще предизвика възхищение у всекиго. Като обич между двама братя, неразделни от времето и пространството.

Минавайки през страниците, имаш усещането, че се превръщаш в свидетел на нещо свръхестествено. И не просто го виждаш, а сякаш ставаш част от него. На момента... Трудно се обяснява с думи.

В голяма част от случаите имаше почти идеален синхрон между текста и песента, която звучеше на фон. Например, разказвайки колко много му липсва Борис и как него вече го няма, изведнъж се чува вокалиста на The Cure да пее: „I miss you, now you’re gone...” или нещо подобно.

На моменти вероятно е било търсен ефект и Росен го е правил съвсем целенасочено. Но колкото и гениален писател да си, няма как да улучиш толкова перфектно тайминга, при това неведнъж. Най-малкото предвид момента от пускането на песента и различната скорост на четене при всеки човек. Дали е телепатия? Силна духовна връзка? Няма как да знаем, но тук определено има нещо...

Ето друг показателен пример. Всеки ще забележи, че Борис Валентинов рисува картините си основно в черно-бялата гама. Но малко след излизането на романа ЗОВ, с Росен се свързва негова читателка, която иска да му предаде нещо много ценно, което притежавала отдавна.

В навечерието на Великден, картината на Иисус сякаш сама идва при него.

Защо от всички черно-бели, донякъде мрачни картини, които художникът винаги е рисувал, точно тогава се появява тази, най-цветната на най-светлия Човек? Сякаш, за да възкръсне...

Швейцарският психолог Карл Густав Юнг въвежда понятието „синхроничност“ – явление, при което има съвпадение на две или повече събития, които нямат пряка причинно-следствена връзка, но имат един и същи смисъл. Съвременната наука пък отрича явлението, тъй като то не се основава на експериментални данни и може лесно да се обясни с теория на вероятностите.

Затова сами решете дали всичко е плод на чистата случайност.

Равносметката

Това е една велика книга. Душа във вид на изречения. Предполагам, че самият Росен Карамфилов си го знае и усеща по-добре от който и да е негов читател. Аз мога само да го потвърдя, повторя и преповторя.

Занапред периодично ще прочитам романа. Не, защото ми харесва, а точно обратното – това е една от най-тъжните, емоционално натоварени и тежки за четене книги, която досега е попадала в ръцете ми.

Именно поради тази причина смятам, че всеки човек трябва да я прочете. Защото действа отрезвяващо. Най-бързоусвояемата компресирана доза осъзнаване, от която всеки има нужда и която те кара да се замислиш за безброй неща.

За приятелството, семейството, живота, смъртта... за силата и слабостта на всеки от нас, за смислените и безсмислените неща, за преходното и вечното... И вместо да те накара да се отчаяш, прави обратното. Приисква ти се да черпиш от живота с пълни шепи!

Купи романа ЗОВ